Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Автор: Цветан Ревански   

   Стремим се да Ви представяме малко известни, но и интересни истории, които да провокират мирогледа Ви за миналото и да изчистят погледа за бъдещето. Запознайте се със статията ни за българите, които са съумели да запазят голяма част от правата си дори под управлението на чужд народ. 

   По време на османското иго, зулумите и издевателствата над християнското население са факт, но е имало и български села или цели области, които до известна степен са съхранили своя суверенитет. Това са тези населени места със статут на войнишки или войнушки. Техните жители са били въоражени, разполагали са с малки войски, с които били длъжни да помагат без заплащане на официалната власт при нужда. В замяна са получавали правото си да владеят бащината си земя, да носят оръжие, да носят разноцветни дрехи и др.

 

ВОЙНУШКИТЕ СЕЛИЩА – ЛЮЛКА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ.

 Изключително е интересен фактът, че след забраняването на спомагателните войнушки отряди през 1839 г., селищата, които са били с този специален статут се превръщат в центрове на българското възраждане и/или от там излизат много ключови за свободата ни хора. Някои от тези селища са: Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Цепина, Белово, Конаре и др.

Voynuk

Войнук

   Има сведения, че войнуците по българските земи са стигали до впечатляващата бройка от общо 40 000 души! В течение на времето много българи изместват турците от високи позиции. Запазени са данни за заменяне на терминологията с български наименования – черибашията става „дедек”, а байрактаря – „пряпорник”.

   Първите войнушки отряди са създадени по инициатива на главнокомандващия турската войска - Тимурташ паша. Това се случва по време на завладяването на Балканския полуостров от турците. След кървавата и продължителна защита на Ямбол през 1372 г. (за която Ви разказахме в друга статия). Тимурташ е силно впечатлен от юначността на българите. Тези свои впечатления описва в доклад до султана Мурад I, в който предлага плана си за сформирането на помагателни войски от раята. Султанът одобрил идеята. Така подбрани мъже на току-що завладения Диамбол (Ямбол) може би станали първите войнуци.

   С времето българите войнуци набрали сила и официалната власт няколкократно опитвала да намали влиянието им. Войнуганите всякак се противопоставяли и така исторяита разказва за любопитен случай през 1575 г., в който султан Мурад III изисква всички войнуци от Пловдивска област да се явят в Цариград за подготовката на военен поход. Те отказали да се преклонят пред заповедта на султана. В отговор владетелят изпратил войска начело с Субаши Хюсеин, която да ги застави да изпълнят желанието му. Хората на султана пристигнали пред Панагюрище, който бил тогава столица на войнуците от пловдивска област. Те били посрещнати от шест отряда начело с дедеците Райко Драгомиров, Недялко Ников, Досю Горнидже, Петър Длавиде, Недялко Кледостри, които категорично заявяват, че няма да тръгнат за Стамбул. Пратеникът на султана им дал три дни срок да размислят. В противен случай щял ги принуди със сила. През това време българите изпращат в Цариград свои хора, които да агитират сънародниците войнуци, които били там, да напуснат военните лагери. Планът проработва и започва голям отлив. Пратениците на панагюрци се връщат с 600 въоражени мъже. Така Субаши Хюсеин се отказва да атакува града и се връща в столицата безславно, за което е сурово наказан от владетелят.

  

ГОСПОДАРИТЕ НА СТРАНДЖА, ЛЕГЕНДАРНИЯТ РОД - “БИМБЕЛИТЕ”

   Едно от българските селища с войнишки статут е странджанското Факия, намиращо се в община Средец на 70 км от Ямбол и на 53 км от Бургас. В далечното минало на Първата българска държава, по времето на цар Петър I, Факия се утвърждава като голям и добре укрепен град. Toй е трябвало да свързва столицата Преслав с Цариград и заедно с останалите близки до него крепости са били здраво укрепена погранична зона между България и Византия. По време на турските нашествия, Факия е завладяна.

   Главният местен род са Белените, които по-късно са наречени Бинбелови или Бимбелови, което идва от „Бин-бела” („Хиляда бели). Защо са наричани така ще Ви разкажем по-долу.

   Легендите разказват, че началото на рода дава славният самостоятелен български владетел Момчил войвода, който е един от първите борци срещу турските нашественици през далечния XIV-и век. След като обединената войска на турци и византийци убиват Момчил, сестра му Стоянка вероятно бяга с останалите от рода в село Факия. Тя е имала трима сина – Вълко, Нико и Пейчо. Според народна песен, пята от майката на Стефан Караджа, която е от същия този род, тримата племенници на Момчил, като научават за смъртта на вуйчо си “натъкмяват три дружини по една за всеки” и “тия юначни дружини знаели как да си отвърнат и на турци, и на гърци за пролятата кръв на вуйчо си Момчил”.

 momchilgrad copy

Момчилова крепост в град Пирот (дн. Сърбия). Легендата гласи, че крепостта е изградена от Момчил юнак.

   Ако се проследи родословието на Бинбелския род ще се установи, че от него произлизат много войнушки аги и войводи, защитници на българщината в този край.

   Така след тримата племенници на Момчил във Факия се появява Пейчо Овчаря (наричан така, защото притежавал огромни стада овце), той спасява султанския син Селим от баща му, султана Баязид II при опит да извърши преврат срещу баща си. След време, когато става султан, Селим се отблагодарява на Пейчо и му подарява голям калпак и чанта, които да му бъдат отличителни белези и му дава званието на войнишки ага. Това се случва в периода на борбите за престола между Баязид II и сина му Селим – 1512 г. – 1520 г.

  Следват години, за които нямаме много сведения, но е известно, че правнук на Пейчо Овчаря на име Нико наследява званието на дядо си.

  Турците ненавиждат Нико и убиват двама от синовете му, а след тях от мъка умира и той. Званието се предава на третия Ников син. Той е наречен Стоян Чанталията, който бил войнишки ага и взема участие с войниците си в обсадата на Виена през 1683 г. и там е убит.

 Четвъртият син на Нико, наречен от турците Дели Пейчо, събира дружина и се обявява за войвода, създава много неприятности на турците.

Стоян Ников се нарича внукът на Стоян Чанталията. Той наследява специалните калпак и чанта, а брат му - Вълко, става ага на няколко крепости. Двамата братя поддържат тесни връзки с хайдушки войводи и се обявяват за господари на цялата местност Равна гора и Хасекията. Те се оказват по – големи врагове на турците и от чичо си Дели Пейчо. Турците пропищяват и от тях и тогава започват да ги наричат Бинбели (хиляди бели).

Големи неприятели на османците са и синовете на Стоян и Вълко. Синът на Стоян – Маринчо Палабуюка е описан като едър, снажен и безстрашен, който всява уважение и страх у противниците. Никой не смеел да излезе насреща му, но на сватба в село Вълчаново е премазан от злонрав бик и умира. Братовчед му също с име Маринчо, наречен Страшния е голям и красив с големи очи и вежди и с „един метър мустаци”. Той наследява символите подарени от Султана и един от най-известните от легендарната бинбелова династия.

 64826632 456040818548854 4874206166294462464 n

Маринчо Страшния - гравюра на Васил Захариев.

МАРИНЧО СТРАШНИЯ И ПРИКЛЮЧЕНИЕТО МУ С КРАЛЯ НА ШВЕЦИЯ

Маринчо Страшния е най-известният от рода на Бимбелите (ако не броим Момчил и Стефан Караджа). Той се прочува най-вече заради това, че спасява шведския крал – Карл XII.

   В началото на XVIII в., на трона на силната Швеция застава младият Карл. Тогава и започва Великата северна война. Тя се води най-вече между Русия и Швеция. Швеция по онова време е била водеща сила в източната част на континента. В първите години на войната Швеция взима голямо предимство. Карл XII макар и много млад според съвременниците си, „бил влюбен във войната" и често е описван и като гениален пълководец. Армията му често печелела сражения с превъзхождащ я противник. Така се случило в битката при Нарва през 1700 г., когато Карл XII бил само на 18 години, тогава той напълно разгромил руските войски на Петър I Велики. В следващите години обаче царят на Русия взима надмощие. Така Османската империя като съюзник на шведите им изпраща Маринчо Страшния за подкрепа. Бинбелов потегля с дружината си и се присъединява към намалялата 22 - хилядна шведска войска. Руснаците са двойно повече. Решителното сражение е на 27 юни 1709 г. край Полтава, днешна Украйна, където шведите са разгромени. След тази победа на Петър I, Русия се превръща в сериозен фактор в Балтийския регион.

 65118994 2110393919253100 7876233665900969984 n

Карл XII

   След битката започва яростно преследване на победените на юг. С най-верните си хора раненият Карл XII се насочва на юг към българските земи. От там водач му става Маринчо Страшния, който го превежда през Странджа. Преминавайки от там местните хора на Факия приели с почит високия гост и неговата свита. Шведският крал станал част от сватбата на Пейчо Шейтанът – брат на Маринчо Страшния. Той подарил на невестата накити като на графиня. След няколко дни Маринчо пак поел с Карл XII, за да го отведе в Димотика. В знак на благодарност Карл наградил спасителя си със синя лента през рамо и орден.

Пейчо Шейтанът, брат на Маринчо Страшния заедно с други известни местни родове се борят с много банди, които безчинстват в околията. В Бинбеловия род освен юначни мъже такива са и жените. Хубавата Стоянка - племенница на Пейчо Шейтана и Маринчо Страшния от брат им – Нико Кроткия, участва с чичо си Пейчо в ликвидирането на турски банди. При едно нападение над Каракютишкия заимин Али ага е ранена и умира от раните си.

През 1955 г. в Странджа се провежда експедиция с участието на специалисти от БАН. Те откриват в село Факия осем надгробни плочи от Бимбеловия род с релефи, които представят символно заниманията на отделните личности с характерните атрибути и предизвикват интереса у нашите изследователи. Сред тях е и това на Маринчо Страшния, където най-отгоре на плочата с изпъкнали букви в три реда гласи надпис: „Тук почива раб божи Маринчо Вълков, 1762”. На плочата е нарисуван Маринчо на кон с дълга опашка в галоп. Конникът държи юзда с голям пискюл, а на главата си носи висок калпак. През лявото рамо е прехвърлена наследената кожената чанта и калпака от Селим III. През същото рамо е преметната и лента, която е оная синята, подарена от шведския владетел Карл XII. Конникът е обут в ботуши до коленете и е стъпил в широки стремена. Формата на плочата е напълно запазена и се съхранява в Регионалния исторически музей в Бургас:

65124335 408686679857841 6342235415520477184 n

Надгробната плоча на Маринчо Страшния.

Историята и делото на славния род ще продължи всеизвестният им наследник - Стефан Караджа.

„-Аз, Маринчо Бимбеля – Страшния, ще ти видя сметката! – крещеше мъжът. И скочи от гърба на коня си, защото неговият кон беше останал на краката си. Звезда тъпчеше с копитата си земята, като че ли беше усетила тръпката на битката и сега можеше да стъпче и Яне, ако Маринчо я насочеше към него. Мъжът срещу него не беше Вълко, а Марин – синът на Вълко. Марин беше страшен мъж. На Яне не му трябваха повече доказателства за това, кой е най-добрият пехливанин на Бимбелови.

Буря виеше като обезумяла и се мяташе, завързана на кожения ремък. Башпехливанинът знаеше какво ще стане, ако Мирза я изпусне, ако тя успее по някакъв начин да се изплъзне или скъса ремъка.

Яне стоеше срещу мъжа и беше готов да отговори на всяка атака. Мъжът беше извадил ятагана си и вървеше към него.

– Марине! Я, Марине! Остай го човека!

Гласът беше гръмовен и идеше някъде отстрани. Всички спряха и погледнаха натам, а там, върху гърбовете на конете си, бяха застанали двама мъже. Единият беше с едро лице и големи, леко прошарени, щръкнали настрани мустаци. Мъжът беше с пълно месесто лице и тежко тяло, което си личеше, че принадлежи на бивш пехливанин. Яне не изпита никакво съмнение, че това е Вълко – водачът на Бимбелови. До него яздеше мъж с гърбав нос и европейски дрехи, на главата, под триъгълната му шапка, с високо бяло перо, се подаваше бяла перука на вълни. Нямаше съмнение, че това е шведският крал Карл XII.”

Предците ни винаги са се борили за достоен живот, независмо, че са живели в много по-трудни времена. Какво е нашето оправдание ?