Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Автор: Георги Дичев 

Колаж: Калоян Желязков

     На 17.08.986 година, армията на Византия претърпява едно от най-големите си крушения в опит да завладее България. Цар тогава на българите е Самуил, чиято победа при Траянови врата отлага във времето падането на Първата Българска Държава. 

   Десет години преди тази паметна за българи и византийци битка, престола в Константинопол е зает от Василий II - човек амбициозен и решен да разшири територията на империята. Но не само той е амбициран за властта - аспирации към нея има и Варда Склир - византийски военачалник със съществен принос за отбиването на руското нападение срещу византийската империя през 970 г. и завладяването на Източна България от византийците година по-късно. Тези негови амбиции водят да продължителни междуособици в азиатските части на империята, през което време византийците сякаш не обръщат внимание на факта, че българската армия става все по-силна. За нарастващите сили на българските войски допринасящи и безразличието на местните византийски управници. След като обаче Василий II се възкачва на престола, ситуацията се променя. Превзетият от Самуил през 982 година град Лариса - главен град на област Тесалия, го принуждава да подготви ответен удар срещу България. Събира 30 000 армия и тръгва на поход към Сердика. По пътя си завладява Филипопол - днешен Пловдив, и се отправя на север с цел нанасяне на съкрушителен удар върху българите.

   По пътя към Сердика Василий II дислоцира част от войските си около прохода Траянови врата, поверени на командването на Лъв Мелисин. Тяхна основна задача е да пазят основните византийски сили, които обсаждат Сердика. Василий II обаче не предполага, че тази обсада ще отнеме повече от предвиденото от него време. Ресурсите на армията му намаляват. А българите не спят - стенобойните машини, закарани там, са запалени от тях, което кара византийската армия да отстъпи. Точно тогава Самуил атакува прохода. Командващият Лъв Мелисин е изненадан и обявява отстъпление към Филипопол. Но българската армия превръща оттеглянето в бягство. Загражда околните планински пътища и директно атакува византийците, като им нанася тежък удар. Много малка част оцелява, а Василий II едва се спасява от собствената си гибел.