Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Автор: Калоян Динев

Колаж: Калоян Желязков

 Има моменти в история, които преобръщат съдбата на една държава и един народ. Моменти, които показват нравственото израстване на нациите . Такъв момент за България безспорно е отхвърлянето на васалитета спрямо Османската империя. Нека проследим как българската дипломация извървява „трънливия“ път до паметната дата 22 септември 1908г.  

  1. Демократическата партия на власт

 71198870 762516117512850 1158897230044725248 n

Министрите от демократическата партия, начело с премиера Александър Малинов

 

   Външнополитически обстоятелства, поставяне и реализиране на въпроса за Независимостта. След управлението на народно-либералната партия между българския политически елит не успява да се постигне консенсус за коалиционно управление на страната. Княз Фердинанд умело успява да прозре това и, възползвайки се от правото си дадено му от Търновската конституция, решава да даде шанс на демократически кабинет. На 16 януари 1908г. България вече има ново правителство, като постовете на властта са разпределени по следния начин: Александър Малинов е назначен за министър-председател и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, генерал-майор Стефан Паприков- министър на външните работи и изповеданията, Михаил Такев- министър на вътрешните работи, Иван Салабашев- министър на финансите, Тодор Кръстев- министър на правосъдието, Андрей Ляпчев- министър на търговията и земеделието, Никола Мушанов заема поста министър на народното просвещение, а генерал-лейтенант Данаил Николаев е министър на войната. Новите властимащи вземат мерки за туширане на напрежението в обществото като осъществяват известни демократични промени. Възстановяват се правата на българския учителски съюз, уволняват се новите и се възстановяват на работа старите преподаватели в Софийския университет, разрешават се първомайските манифестации. На 25 май се провеждат парламентарните избори, а демократите постигат безапелационна победа. Програмата на Демократическата партия се състои в укрепване на вътрешнополитическия живот на страната, като се предвиждат реформи в образователната и данъчна системи, индустрията и търговията. Външнополитическият „поглед“ на партията е насочен към македонския въпрос. Съдбата обаче ще отреди историческата привилегия тази партия да обезсмърти името си с решаването на един от най-важните „ребуси“, свързани с новата история на родината ни.

   На 11 юли 1908г. се извършва Младотурският преврат като главни действащи лица са членове на комитета „Единение и напредък“. Султан Абдул Хамид II е принуден да върне конституцията от 1876г., за да запази престола си. Дейците, извършили преврата, си поставят за цел реформирането на империята и овладяването на експедитивното ѝ разпадане. Отчитайки новонастъпилата ситуация, дипломатическият ни агент в Цариград, Ив Ст.Гешов, споделя идеята за обявяване независимостта на княжеството и отхвърлянето на васалитета. Българското правителство мъдро разчита евентуалните опасности от подобен акт и заема изчакваща позиция. Вече сформиралите се Антанта и Централни сили правят своя разчет на събитието, премервайки собствената си изгода от евентуалното реализиране на независимостта ни. Англия и Франция декларират своята подкрепа за превратаджиите, а Русия не се решава на някакви по-сериозни действия. От българска страна се решават на предпазливи политически сондажи с Великите сили, като първи в листата е този с Русия. На 17 и 18 август в Карлсбад се състои среща между дипломатическия агент в Париж Станчов и външния министър на Руската империя Изволски. Демократическата партия е известна със своята проантантска и проруска ориентация и този ход не е никак изненадващ. Русия от своя страна съветва България да се въздържа от прибързани и непремерени действия. Декларираната съпричастност към справедливото българско дело е придружена с идеята България да изчака Австро-Унгария първа да наруши клаузите на така омразния за българите Берлински договор, защото апетитите на двустранната монархия към Босна и Херцговина са известни на всички. Българското правителство решава, че най-сполучлива е идеята за решаването на въпроса чрез споразумение между Турция и Княжеството. Фердинанд е уведомен за намеренията на правителството и въпреки, че се страхува да не се възбуди международното недоволство, дава одобрението си. Отношенията между България и империята се усложняват още повече заради небезизвестния „инцидент Гешов“. Рожденият ден на султана е отпразнуван в Цариград на 30 август, но българският дипломатически представител Ив.Ст.Гешов не е поканен, а това е поредната арогантна постъпка от страна на империята, целяща да засвидетелства за сетен път васалитета на Княжеството.

   В резултат на нанесената обида, Гешов е отзован от Цариград, а Турция постъпва по същия начин със своя представител в София. Още неразрешен дипломатическият „инцидент Гешов“, на 5 срещу 6 септемрви служителите на Източните железници организират стачка. За да се избегнат големи загуби, дирекцията на железниците моли тази на България да поеме обслужването на транспорта до приклучването на стачката. Вместо това българската страна завзема мрежата, която е разположена на наша територия, а малко по-късно на 9 септември я национализира. Може би дългоочакваната еманципация е въпрос на време да се превърне в реален факт. На 10-ти българският монарх е поканен в Будапеща по повод 60-годишния юбилей на император Франц Йосиф. Този акт е изтълкуван като символ на благосклонността на двуединната империя спрямо българската кауза. На следващия ден българският княз има среща с външния министър Алоиз фон Ерентал, а резултатите от нея са обгърнати в мистерия до ден днешен. Австро-Унгария и Германия са готови да сътрудничат за успешното реализиране на българския проект при условие, че Източните железници бъдат върнати, защото национализирането им от българска страна носи загуби на двете империи. Княз Фердинанд обсъжда това предложение на двете Велики сили с премиера Малинов и министър Лябчев, но според тях за връщане не може да става и дума, а независимостта трябва да се обяви незабавно, след това железниците да се откупят и актът да придобие естествена развръзка. На 16 септември е взето съдбоносното решение за обявяването на независимостта точно след 5 дни - на 21-ви. От България се свързват с Фердинанд, който е извън страната в този момент, и му съобщават за замисления план Великите сили да бъдат изпреварени в евентуалните техни колективни намерения, които могат да възпрепятстват задачата на българското правителство. На оречената дата князът вече е в Русе, но моли за един ден забавяне. Следващият 22 ден от месец септември ще бъде записан със златни букви в новата българска история. Във Велико Търново е обявена Независимостта на България. Най-сетне упоритите политически маневри дават резултат, а свещеният акт е тържествено прочетен от вече приелия титлата „цар“ Фердинанд в построената от великия цар Иван Асен II църква „Свети Четиридесет мъченици.

71149514 2080768585358677 9004494477611499520 n

Цар Фердинанд I, премиерът Александър Малинов и други официални лица при обявяването на независимостта на България.

 

 

70503805 951008678584376 7849259299892101120 n

Манифест на цар Фердинанд I за обявяване на независимостта.

 

 

Но Фердинанд не е обявен само за цар на България, той е „цар на българите“ като по

този начин се напомня, че не всички сънародници все още са в лоното на отечеството. Нашият народ заслужено ликува, но от политическите среди знаят много добре, че не всичко е свършило. Веднъж нарушен Берлинският договор, Австро-Унгария и Гърция се възползват от това моментално. На 23-ти септември двуединната монархия сбъдва една от своите външнополитически цели, като анексира Босна и Херцеговина, а на следващия ден южната ни съседка обявява присъединяването на автономния остров Крит. На Балканите „ври и кипи“, но да видим дали българския политически елит ще съумее да защити и осъществи до край своето свято дело. Ред е на международното признание, една задача, която нашият политически елит добре осъзнава, че няма да е никак лесна за постигане.

  1. Международната защита и признаване на Независимостта

   Двата геополитически съюза, Антантата и Централните сили, са на диаметрално противоположни позиции относно въпроса за българската независимост. Русия,Франция и Англия се обявяват под общото решение за свикване на конференция, на която ще се обсъдят обявената независимост от българска страна, анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и присъединяването на остров Крит от кралство Гърция. Оста Берлин-Виена обаче не е съгласна с това анексията, извършена от двуединната монархия, да бъде включена в плануваната международна конференция. Съседките ни Сърбия,Румъния и Гърция свързват своите позиции с тези на Великите сили. Нашето правителство решава, че източните железници трябва да се откупят, а с Турция да бъде постигнато съгласие, което изключва плащанията на румелийския данък, условие поставено от империята. Александър Малинов заявява,че „Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, а не с пари“, изявление направено в София, което ясно показва силата и непоколебимостта на българския национален порив, обхванал общество и управляващи. В крайна сметка се стига до провеждането на преговори в Цариград, а от наша страна с тях се заема Андрей Ляпчев. От турска страна отправят внушителните искания за 572 млн.лв. обещетения за да признаят независимостта на България. Преди Лябчев да напусне Цариград е връчено предложението България да плати 82 млн., оферта, която е сметната за справедлива от посланиците на Франция и Русия, но Англия смята, че тя трябва да набъбне до 120 млн.лв. Австро-Унгария успява да постигне споразумение с Турция относно анексията на Босна и Херцеговина и империята насочва натиска си спрямо българите. Следва ново искане, този път за териториални отстъпки.

   Турците искат да получат Свиленградско, а България реагира остро на тази опасност и заявява, че не може и да става въпрос за удовлетворяване на подобни претенции. Нашата 8-ма Тунджанска дивизия е мобилизирана и готова за защита на отечеството при евентуални агресивни действия от турска страна. Изгледите за решаване на сложния въпрос относно признаването на независимостта отново намаляват. Русия, съгласувала действията си със своите съюзнички Франция и Англия, отправя предложение, което може да изведе преговорите с Портата до благополучен завършек. На 17 януари 1909г. Русия представя своите виждания за излизане от сложната ситуация. Тя предлага да опрости дълга на Турция от войната (1877-1878г.), възлизащ на стойност 125 млн.златни франка. България няма да поема задължението да изплаща определена сума на Портата, а ще изплати 82 млн. на Русия като заем в срок от 75 години при лихва 4,75%. И България, и Турция възприемат това решение като изгодно за всяка една от тях, а нашето правителство прави жест на благодарсност към силите от Антантата като демобилизира Тунджанската дивизия. Австро-Унгария и Германия заявяват, че не биха приели независимостта на България преди да се уреди въпроса с Източните железници. На 9 март е подписан протокола с Русия за уреждане на финансовите българо-турски отношения, „лъч светлина“ за излизане от непрогледния външнополитически „тунел“. Малко по-късно, на 6 април, е подписан протокол с Портата и така Турция признава независимостта на България. На 7 април Русия постъпва по същия начин, а няколко дни по-късно и останалите сили последват примера ѝ. Само страните от оста Берлин-Виена правят това след като получават удовлетворение относно исканите компенсации относно Източните железници.

С обявяването и защитата на Независимостта си България прави втората важна крачка към постигане на националния си идеал. Родната дипломация по блестящ начин отвоюва правото на народа ни за самостоятелно съществуване и развитие, отхвърляйки петвековната си васална зависимост от една закостеняла и разпадаща се империя. Мечтите на един изстрадал народ най-сетне придобиват реални измерения. Пътят към националното обединение е отворен и вече погледът на нашите прадеди е насочен към освобождаването и присъединяването на поробените братя и сестри извън пределите на Отечеството, в една единна, целокупна и независима Родина.

 

 

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА :

1) Стателова, Е., С. Грънчаров История на Нова България 1878-1944. Том 3. София, 1999.

2) История 1999 История на България. Т. 8. София: БАН, 1991.

3) Павлов, П., Л. Спасов Кратка история на България. Велико Търново, 2005.