За съжаление, за мнозина от хайдушките войводи не е запазена информация и не се знае много за тях. Единствено в народните песни и предания се чува за тях. Тази статия разказва за няколко такива личности и пропуска нарочно някои по-известни, тъй като тях ще Ви ги опишем в отделни статии. Приятно четене.
 
  В продължение на 505 години ямболския край е бил под турско иго. Той е бил в близост до столиците на Османската империя – Одрин (1369 г. – 1453 г.) и след това Цариград (1453 г.- 1922 г.) Тук са били разположени и наследниците на кримските султани – Гераите (след като Крим е завладян от руснаците, оцелелите наследници на Кримския престол бягат в Османската империя и са настанени в чифлик край с. Ханово), което било причина да се чувства турския гнет по-осезателно. 
   През целия период от игото винаги в околностите на града – Бакаджиците, Стара планина, Манастирските и Св.Илийски възвишения, Странджа и Сакар е имало хайдушки чети, които водили сражения с известни турски изедници, ограбвали царската хазна, защитавали мирното население от кърджалии и башибозуци.
   Един от първите хайдути роден в ямболско, за когото са запазени сведения, е Даглъ Стоян войвода. Действал сам през 20-те или 30-те години на XIX в. в Ямболско, Тополовградско и Лозенградско. Станал хайдутин след като убил еничарския главатар Исмаил Ходжа Байрактароглу, при което бил ранен в дясната ръка. “Той се бил юнашки и срещу кърджалиите, които нападнали селото Кадъкьой (Козарево), където показал необикновено юначество. В това сбиване погинали около 20 души българи, които се борили с тия върли разбойници на едно с Даали Стояна”. Прочул се с голямото си юначество, изключителна смелост и неуловимост, Стоян войвода е наричан даглъ (планинец) и шейтан (дявол).
   
  В годините 1821 г. – 1825 г. започва подем в хайдушкото движение. По това време един от действащите войводи е Георги Гарабчи. За жалост, данните за него са оскъдни. Знае се, че е предвождал чета, с която действал в Ямболско, Сакар планина и Одринско в периода 1820 г. – 1830 г. и заедно с нея многократно обирал турската хазна и погубил много турци. 
    По време на Руско-турската война от 1828 г.- 1829 г. до имената на Вълчан войвода, Стоян войвода и Стойко Маврудов се споменава “Гълъб войвода”. На турски гуверчин (гарабчи) значи гълъб, т.е споменатият Гълъб войвода най-вероятно е Георги Гарабчи. За участието му в Руско-турската война от 1828 г.-1829 г.заедно с други ямболии ще прочетете по-долу.
garabchiГеорги Гарабчи войвода
   Будак Стоян войвода, също от Ямбол, е войвода на хайдушка дружина, действала в Странджа планина също в периода около 1820 г. – 1830 г. Тя съдейства на руската армия по време на Руско-турската война от 1828 г. -1829 г. в създадения Странджанско-созополски български доброволчески отряд заедно с Стойко Маврудов и четите на Вълчан войвода, Гълъб войвода и др. 
   Този български доброволчески отряд е образуван в Созопол към 15 февруари 1829 г. при освобождаването на града. На 28 март 1829 г. отрядът, заедно с руските части, успешно отбива атаката срещу Созопол на превъзхождащия ги турски неприятел, който хвърлил 4 000 пехота и 1 500 кавалерия срещу общо 3000 руси и българи, отбраняващи града. Битката е решена с масирана контраатака, турската войска е разпръсната, оставяйки 250 убити. След този бой Созопол се превръща в основна база на руските военноморски операции до края на войната.
   Четите на Стоян войвода, Гълъб войвода, Петър войвода и Бойчо войвода кръстосвали Странджа и Сакар надлъж и шир, унищожавали турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали българските въстаници с така нужното им оръжие. Заради тях, обезпокоени, стотици османски семейства от околностите потърсили убежище в Одрин.
   През юли 1829 г. са освободени градовете Ямбол и Сливен, откъдето българите взимат значителен брой оръжия и боеприпаси. 
Стоян войвода и четниците му през август 1829 г. при село Пънчево (тогава Каракютук) атакуват и унищожават до крак заедно с омразния му главатар ордата от няколко стотин башибозуци, разбити турски войници на Тахир ага, които без разлика между християни и мюсюлмани, унищожавали и грабел където зърне из Тракия. Победата е посрещната с голяма радост от населението. 
   На 8 август 1829 г. отрядът печели голямото сражение край Малък Самоков (днешна Турция), с което след 3-часово кръвопролитие е превзета известната оръжейна фабрика укрепена от всички страни с високи зидове, с бойни кули, с леки планински оръдия на тях. Това според руските военни хроники е най-големият успех на отряда. Била ликвидирана важна оръжейна фабрика, а и „каторгата“, в която десетилетия наред бил експлоатиран труда на тукашните българи. 
   В началото на август 1829 г. странджанските доброволци в Малкотърновско от засада влезли в бой и разгромили с цената на десетки жертви „движеща се на югозапад турска част, водена от Халил паша, като я унищожили до крак”. За станалото тежко кръвопролитно сражение, свидетелства руско военно съобщение.
   На 14 септември 1829 г. , след като руснаците влизат в Одрин и Великите сили се намесват, се подписва Одринският мирен договор между Русия и Турция, който осигурява частична или пълна свобода на Гърция, Сърбия, Влашко и Молдова. За българите, които се бият в поредната Руско-Турска война, единственото право било да се изселят в Бесарабия (както и правят заради турските безчинства, които последват). Стефан Дойнов пише - “Само за няколко месеца от Източна България емигрирали около 140 хиляди души — огромна цифра за онова време. Ала най-многолюдно било преселничеството от югоизточните краища, от онези бунтовни места, които никога не се примирили с робската си участ.”
   След мирния договор корпусът и българските отряди са разформировани. Непосредствено след войната Будак Стоян войвода участва в подготовката на освободително въстание в Тракия, ръководено от капитан Георги Мамарчев (Мамарчев е чичо на Георги Раковски. Раковски взима името"Георги" от чичо си, а иначе истинското му име е "Съби".). Заради, което Мамарчев е арестуван. Съдбата на Будак Стоян е неизвестна, но най-вероятно е арестуван заедно с Мамарчев. 
mamarchev
кап. Георги Мамарчев
    В една народна песен от началото на миналия век се е запазил спомен за малкоизвестния Нано войвода юнак и неговата борба с ямболските турски насилници.
  Хайдушкото движение отново се засилва и през периода след Кримската война 1853 г.-1856 г. През това време действат Жельо войвода (за когото ще разберете повече в отделна статия), Никола Мавродиоглуу, Христо Ямболченина, Коста войвода, Гъбоглу Руси и Кара Добри.
   За Христо Ямболченина се пише: “Беше върлувал сам цялото лято и имаше в него свои пари до 500 лири турски”.
   През декември 1859 г. четата на Панайот Хитов (който наполовина е от Ямбол) извършва дръзко нападение над черкезки лагер в с. Могила. В четата му са ямболиите – “Димитър, Николай и Дани”. След нападението два дни се укриват в Ямбол в близост до конака.
  
    В днешен Ямбол улици на имената на “Георги Гарабчи войвода” и “Будак Стоян войвода” са в съседство с улица „Индже войвода“ (чиито корени също са свързани с Ямболско) до Централния кооперативен пазар в квартал „Каргона“. 
На края на „Каргона“, в близост до Животинския пазар, пък е улица „Добри войвода“. Той също е доброволец по време на Руско-турската война от 1828-1829 г. След нея води хайдушка дружина, която действа през 40-те и 50-те години на XIX в. в югоизточна България от Балкана до Дедеагач. След като дружината му е разбита, е заловен и обесен в Сливен.
   Ямболци са кръстили още улици на Панайот Хитов, Коста войвода (за който Панайот Хитов признава, че го е научил на хайдутство), Жельо войвода, Капитан Петко войвода, Стоил войвода, Страхил войвода – всички действали в нашия край и помагали на населението от ямболско.   
haidutin1
  
   Малко са известни и така наречените „духовни“ подвизи. В песните се говори само за обиране на хазни, за казани със заровено имане. Както Даглъ Стоян, така и Георги Гарабчи, Будак Стоян и всички други са подпомагали църкви и манастири, отделно събраните от турците пари са раздавали обратно на сиромасите. Не напразно народът нарича хайдутите „народни закрилници“.
  
  Ако всички тези храбри мъже се бяха родили 50 години по-късно, историята сигурно щеше да им се отплати като ги настани до имената на Левски,Ботев, Бенковски и други.
  Вместо това те тънат в забрава.
Петър Петров
Цветан Ревански
Фондация “Тервелъ”